"....Димитър Витков е художник на тишината.В неговите кънтящи от мълчание пейзажи малкият крайморски градец е винаги безлюден и никога пуст. Това е Балчик, но не онзи на шумните и лекомислените летовници, а един друг малко самотен и много, много негов.Град, в който понякога бродим безцелно под палещото слънце и озовали се ненадейно из крайните улички,пред нас изплуват неясни спомени и усещания, чувство за безвремие, сладка самота. Сякаш времето е спряло и сме се озовали в един промеждутък между два свята, на
границата между реалността и мечтата.

              Димитър Витков е художник на светлината. На онази светлина, която в часа на пладне изпепелява цвета, превръща го в пръски от жарава, после го успокоява някъде в най-ниските регистри и го оставя да се разстила като безплътна бяла пелена.

              Първите "късове природа"се появяват в края на 90-те години. Художникът ги събира в едноименна самостоятелна изложба на "Шипка"6. В тези материализирани състояния или психологически "портрети" на природата като в огромна кръвоносна система пулсират тайнствени енергии... в някаква субстанция, подобна на първична магма, се зараждат странни материи. Покълват, заякват и раснат живите и отровни стебла на вечната и побеждаваща всичко трева. "Лудата" трева на Радичков, но и на Уитман, на Бредбъри...
              Димитър Витков е художник, който, струва ми се е в непрекъсната "битка" с материала, подвластен на един непрекъснат процес на съзиждане и разрушаване, на постоянно изтръгване на свтлината от властната прегръдка на мрака. Този конфликт е в основата и на неговите картини, по-точно те са изградени на подобен принцип. Тези послания надхвърлят материалната конкретика на натурата и функционират в други семантични нива.

              С тази живописна серия Димитър Витков, смея да твърдя,внася своя лична трактовка на пейзажния жанр в съвременното българско изкуство"

 

Николай Ущавалийски- изкуствовед в НХГ
Статия в сп. "Арх &Арт" бр. IV-VI / 2003год.
По повод самост. изложба в галерия "Икар"